Докато Юпитер целуваше Венера,
светулките отправяха молитва
да ме потърсиш и да ме намериш,
да ме намериш и да ме поискаш.
Небето се превърна в откровение,
замаяна от ритъма на джаза,
луната се усмихваше, смирена,
а слънцето да свети се отказа.
Светулките рисуваха поеми,
неписани от никого до вчера
и всичките на тебе посветени,
а горе Юпитер целуваше Венера.

It is all I can do
To save the white whales
To stop the huge waves
To change the wind blowing
To take fear away
It is all I can do
To heal the pain
To go in the deep
To step in the fire
A kiss in your sleep
Might not make it worthwhile
But it's all I can do
To save me and you.

Заради тази секунда, в която
отваряш очи
и се усмихваш по детски,
заради лятото,
заради вятъра,
заради всички вълшебни неща
в страната на чудесата,
на върха на пръстите,
в ъгълчето на устните,
ще ти прощавам винаги.
Или може би нe...

Когато нощем изпращаш съобщения
на моята приятелка с червена коса, а тя те желае...
Когато баща ми съветва да си отрежеш
копчетата, за да станеш истински...
Когато искаш да живеем в твойта стая,
а баба ти е балсаматор на тела...
Когато древен бог ни черпи с грозде,
маскиран като някой от отвъдното...
Не знам дали е хубаво, че те сънувам
и лошо ли е, че не мога да заспя?

A poet? A painter?
A sinner? Or saint?
Is there a reason
To star in the play?
A girl with trust issues.
A man with no head.
How many days
Does it take to forget
That somehow it matters
And somehow it hurts
And sometimes it happens
To lose all the words?
A boy with dad issues.
A lady in lace.
Is there a reason
To run in the race?
Is there a reason
To keep seizing days
When every sign warns
You are going insane?

Разкъса лятната си риза
в нощта, когато те открих,
а после все намирах копчета -
блестящи съкровища с бели конци.
.....

В нощта, когато си отиде,
кристалната ми сфера се строши,
с кървави пръсти рисувах пустини,
погребвах те в пясъка, за да спре да боли.
.....

Герданът ми се скъса снощи,
валяха във леглото ти мъниста.
Ще ги събираш ли като съкровища?
Ще ме обичаш ли наистина?

Вика ме, Дявола,
шепне в ухото ми,
с лукава усмивка
и лепкави устни,
да треперя ме кара,
да крещя и да искам...
Мразя го, бягам
далече, далече,
зад гърба ми
са облаци прах...
Огледало ме спира.
В моите дрехи облечен,
Той е там.
И умира от смях...

Пианистката с обеления лак,
която не може
да свири на пиано,
но иска,
пак поема пътуване
към някакъв филм,
с добри оператори
и без сценаристи.
А там е студено
и пълно с очакване,
и със толкова много статисти.

Кажи ми думите,
които казват всичко.
Кажи ми думите,
които казват нищо.
Целият свят e песен.
Bossa nova.
А днес в театъра
най-хубавото нещо
е този, който те посреща
и ти подава номерче за гардероба.

Вратата вече е почти затворена.
Научихме ли се на нещо?
Аз теб - да не настъпваш мравките?
Ти мен - да не осъждам хората?
Финал ли е? Това ли беше?
Една врата, която се затваря.
И две-три изгорели свещи.
Ще можем ли да почнем отначало,
научили един от друг по нещо?

Понякога малко боли
от празното легло и чаршафите,
които миришат на теб.
Понякога малко боли
от чашата с вино и книгите,
с които заспивам сама.
Понякога малко боли
от тишината в стаята и думите,
отекващи в главата ми.
Понякога малко боли
от прегръдките, превърнати
в призрачни сънища.
Понякога си мисля,
че си Безкрайност.
А друг път - че обичам и себе си,
освен теб.

Когато музиката е назаем,
а бирата пристига неочаквано
и някой иска да ме проумее,
единственото, което липсва, си ти.

Когато в бара валеше сняг

Навън е студено, а в бара вали
сняг, който топли душите,
поизмръзнали, бързащи, цветни души,
търсещи някого, нещо опитващи...
Два ангела пазят нощта от стопяване.
Любовта пие вино на бара.
Има толкова много за даване
сред снега и дима от цигарите...